По следите на българските градинари в Европа

градинариСтане ли дума за градинарство, традиционно се разбира славното българско гурбетчийство, траяло два-три века, през които сме дали на Европа зеленчукопроизводството. Може да се каже, че тази година е юбилейна – навършват се 300 години от излизането на българи градинари в пределите на Европа. Първата бахча за производство на зеленчуци е била изградена през 1714 г. в Брашов.

За да се стигне до тази деликатна дейност, с която сме удивили не само Европа, но и света, се предполага хилядолетен опит в производството на задължително качествени зеленчуци. За неземната красота на българските градини пише през ХІХ в. и един от най-популярните писатели от онова време Карл Май в серията си романи „Преследване в Ориента“.

Според древни хроники, още траките са били майстори не само на виното, но и на зеленчукопроизводството. Закрилникът на горите, лозята и градините е бил бог Герой. Оскъдни сведения за зеленчукопрозводство има от времето на Първата българска държава, но за Втората вече се знае много повече. По онова време Търново е бил най-важният административен център, тук е била аристокрацията, духовенството, както и основната част от голямата армия.

Тъй като зеленчуците са били основната част от храната, от самосебе си се е налагало производство на огромни количества от тях. Това са били главно лук, ряпа, чесън, зеле, кореноплодни и листни зеленчуци. Отглеждането им се е наложило най-вече в близките Лясковец, горнооряховските села, Самоводене и т.н.

След падането на България под турска власт пак около Търново се съсредоточава навлизането на нови видове култури, които завоевателите донесли от Далечния изток: дини, пъпеши, патладжан, бамя. А след завладяването на Америка, тъй като Търново продължава традиционните си стари връзки с Венеция, Дубровник, Генуа, най-напред в тези околности се появяват пришълците от новия свят пипер, домати, боб, картофи и други.

Не е тайна, че старите градинари дори допреди половин век разказваха, че са малко местата в България, където има развито такова градинарство като в Търновския край, където разнообразието е най-голямо.

За развитието на деликатния занаят тук роля изиграва и султанският ферман от тридесетте години на ХVІ век, с който се дава доста голяма свобода на жителите от Горна и Долна Оряховица, Лясковец и Арбанаси – земи, подарени от султана на Великия везир Рустем паша.

Отпървом градинарите ни развили производството на зеленчуци извън страната ни в бахчи в околностите на Цариград. Не им било лесно. От една страна срещнали съпротивата на силния градинарски еснаф на гърците, а от друга – недружелюбното отношение на турските власти към българите градинари.

Случайна среща на Цани Брадвичката от Лясковец, дядо на бъдещия писател, историк, народовед и лечител Цани Гинчев, с търновец, търговец в Брашов, дава началния тласък на бурното развитие на българското градинарство в съседна Румъния. По онова време (срещата, за която става дума, се е състояла през 1713 г.) предприемчиви лясковчани вече имали градини в Шумен, Варна, Русчук, Видин, Силистра и други градове в Северна България. При срещата с тежкия търговец Цани Брадвичката получава от него уверението, че ако основе една голяма бахча край Брашов и извади добра стока, ще спечели големи пари.

Че това е станало през посочената година се солидализират сериозни изследователи като Димо Минев и Т. С. Манев, автор на няколко студии за градинарството. Сам Цани Гинчев в свои статии съобщава, че от този първи гурбет извън българските земи на европейска територия дядо му се завърнал с печалба от 1000 гроша – една внушителна за времето сума. За 500-600 гроша тогава се е строяла хубава къща.

Отначало Брашов, а после и цяла Румъния, се  оказва благодатна за нашите градинари, където освен възможност да покажат какво могат, те намират и мечтаната свобода.

Историкът Звезделин Цонев, родом от Горна Оряховица, пише, че тези първи наши популяризатори на деликатната дейност били „силни и решителни смели мъже, които притежавали и едно много важно качество – усет за организирана дейност“.

С организаторската си работа и по-късно българите смайвали европейците. Толкова организирани били, че провал не са имали, само в изключителни случаи, и то когато природата си е казвала думата.

Скоро цяла Румъния била „наводнена“ с нашенските градинари. Нямало град или по-малко населено място, в което да няма български бахчи, отбелязва Цани Гинчев. Най-големите градини били в Букурещ, Яш, Браила, Галац, Гюргево, Зимнич. А това стават  и главните центрове, около които ще се развие и революционната дейност на нашите  политически емигранти.

Вече не само от Лясковец, но и от близките селища Долна Оряховица, Драганово, Поликраище, Драгижево, Мерданя, Добри дял, Джулюница и Еленско масово поемат градинари гурбетчии нелекия път на зеленчукопроизводители. Само от Лясковец, по сведения на Цани Гинчев, всяка година тръгвали около 1500 майстори в занаята, наричани газди. Общият брой на градинарите от населените места, които изредихме, надхвърлял годишно 20 000.

Румъния станала тясна и български бахчи осеяли покрайнините на градове от Балтийско море до Батуми и Кифлис до Урал, след което – до Сибир и най-източните краища на Руската империя, както и вече в цяла Средна, Източна и Югоизточна Европа. Китни зеленчукови градини, собственост на български газди, особено в Унгария, Чехия, Полша и Австрия, носели славата на големите ни майстори, чието производство било предпочитано пред местното.

„Градинарите ни удивили света с вещина и организираност в работата в този деликатен занаят“ – пише Звезделин Цонев. Тази слава трябва да е била внушителна, защото не можем иначе да си обясним факта, че в Централна Европа в продължение на векове, та чак до наши дни неоспоримите качества на българските градинари се смятали за наследени от потомците на днешните там българи, поддържащи този занаят.

Градинарите, разнесли славата, се връщали в родните си места не само с пари и добито от тях самочувствие, но внасяли и духа на цивилизацията от местата, откъдето идвали. Едновременно с куфарите с пари, подаръци, коприна и кадифе за натруфени госпожи, в този край се носела и румънска, руска, унгарска, австрийска, чешка и прочие реч, както и маниери. Лека-полека гурбетчиите допринесли и за икономическото развитие. Само за броени години в Лясковец се издигнали 2000 красиви къщи с високи каменни зидове и неизменните зеленчукови градини в дворовете.

За разлика от сегашните, тогавашните заможни българи давали мило и драго за култура, дух и образование. Само за половин век (от 1820 до 1871 г.) главно със средства на градинари били открити четири училища в Лясковец, като едното станало гимназия, а по-късно Духовна семинария. За духовници и преподаватели били привлечени видни възрожденци като Максим Райкович, Иларион Макариополски и други.

Градинарите ни не били чужди на никое обществено дело. Те поддържали и политическите борби, участвали в Гръцкото въстание, в четата на Капитан дядо Никола, в Кримската война. Тук (в Лясковец, Горна и Долна Оряховица) Левски е основал комитети още през 1869 г.

Не можем да пишем за нашите градинари и да отминем един много важен въпрос – семепроизводството. От него зависи не само добивът, но и качеството. Още не е изследван фактът, че инициативни българи градинари сериозно са се занимавали със селекция и са създавали нови високодобивни и качествени сортове зеленчуци, които и до днес не отстъпват на съществуващите в момента модерни хибриди.

За тази особено важна дейност може да се съди от каталога на световноизвестния руски семепроизводител Иванов от Ростов на Дон. В този каталог от 1912 г. 80 процента от зеленчуковите видове са с български произход и носят доста звучни нашенски имена.

Че развитието на зеленчукопроизводството е било своего рода състезание, говори и един исторически факт – въпреки наводненията и дъждовните стихии от 9 до 11 юли 1897 г. в Горна Оряховица, за пръв път се е организирало Първо земеделско изложение – конкурс. На него 89 от участниците са наградени, като 15 от тях били от Долна Оряховица.

Понастоящем в България, дори в заветните за зеленчукопроизводство земи в Лясковско и Горнооряховско, цветущият някога занаят е загубил значението си. Пазарът е наводнен с вносна продукция. Като утеха сега старата слава се поддържа от отделни производители, които все още се опитват да следват пътя на многоуважаваните газди. И които все още показват с производството си истинския вкус на нашата стока, ненадмината по своите качества и до днес.