Красив, по-красив…Ален Делон

Alain Delon in a scene of the film: "Melodie en sous sol" (Aka "Any Number Can Win") directed by Henri Verneuil. FRANCE-1963/Credit:NANA PRODUCTIONS/SIPA/1002261235

Как ще бъде запомнен? Като жерт­ва на обстоятелствата или все пак като безкрайно надарен актьор, бо­жествено красив в женските очи? Трудно е да се каже. Може би най-под­ходяща тук е една част от монолога на Ален Делон в споменатата роля в пиесата „Вариации на енигмата”: „Може би ме смятате за тираничен, самовлюбен, лош. Може би дори ме смятате за непоносим. Наричайте ме с каквито си искате прилагател­ни. Но едно е сигурно – никой на тая земя не би могъл да каже за мен, че съм бил обикновен”.

Ален Делон е роден на 8 ноември 1935 в Со, буржоазно предградие на Париж. Името му е анаграма на “le don”, „дарбата”, и затова често се смята, че е псевдоним, но не е – това е рождената му фамилия, и подобно на тази на легендарния футболист Джордж Бест, е напълно заслуже­на. Баща му Фабиен, който държи местното кино, е от корсикански произход, а майка му Едит е апте­карка. Развеждат се, когато Ален е едва тригодишен. Момчето така и не успява да се сближи с пастрока си, някакъв месар на име Пол Булон, и впоследствие, преди окончателно да спре да дава интервюта, темата за душевната рана от бягството на родния му баща изниква постоянно. Интересното е, че години по-късно Делон ще направи нещо подобно – през 1962 певицата Криста Пефген, по-известна като Нико (пяла е с ми­тичната група Велвет Ъндърграунд), ражда син и започва да твърди, че ба­щата е Ален Делон. Актьорът нико­га не е признавал официално бащин­ството, въпреки че само един поглед към сините очи и лицето на синчето Арон не оставя и капчица съмнение кой е бащата. Дори Едит Булон, май­ката на актьора, категорично твър­ди, че именно той е таткото. Тя впоследствие осиновява и отглежда Арон, след като Нико пропада в без­дната на хероиновата зависимост. Тежкият характер на Ален Делон и тук си казва думата: заради осино­вяването той прекратява абсолют­но всякакви контакти с родната си майка; ще се смили да отиде да я види едва 30 години по-късно, през 1995, на смъртния й одър.

Делон влиза в киното чрез една своя любовница – актрисата Брижит Обер, най-известна с ролята си в “Да заловиш крадец” на Алфред Хичкок. През май 1957 той се появява под ръка с нея на фестивала в Кан. Бъдещият актьор най-често носи кожено яке, имитирайки един от своите тога­вашни идоли, Марлон Брандо във фил­ма “Дивият”. Тъкмо в Кан, буквално на улицата, го забелязва импресарио­то Жорж Бом, който сключва дого­вор с него и започва да го предста­влява. Интересното е, че малко след това един от големите холивудски продуценти тогава – Хенри Уилсън, съзира Делон и му предлага да отиде да гради кариера в Холивуд, но Делон отказва. Коментарът му за случая сочи що за огромно самочувствие има той още тогава: „Отказах, за­щото не ми се напускаше Франция. Пък и бях убеден, че рано или късно Холивуд отново ще ме моли да оти­да.” По това време Делон е абсолют­но див и неконтролируем – освен ре­довните запои из парижките нощни заведения, той винаги носи в якето си пистолет, дори при един скандал с приятелката си Обер стреля по ко­лата й. „Винаги е бил леко ненорма­лен”, твърди по-късно приятелят му и колега Жан-Клод Бриали.

делон2Видът на Делон – нещо като кра­сив бандит, който те гледа настой­чиво с пронизителносините си очи и като че ей сега ще те обере или дори убие – пасва идеално на киноекрана. Първата му голяма роля е в споме­натия „Ярко слънце” – адаптация по същия роман на Патриша Хайсмит, по който в наши дни беше направен „Талантливият мистър Рипли” с Мат Деймън. В тогавашната версия тъкмо Делон е в ролята на Рипли, който убива красивия си богат дру­гар, за да вземе самоличността му. Самият образ на героя Рипли изис­ква невероятно много аморалност, дива смелост и безпримерен егои­зъм – така че няма по-подходяща личност от Делон, която да изиграе всички тези качества. Малко след филма Делон зарязва Брижит Обер заради друга актриса – прочутата красавица Роми Шнайдер. (По-късно, през 1969, двамата с Роми ще напра­вят незабравими роли в „Басейнът” на Жак Дьоре.) Постепенно през 60­те актьорът се превръща в една от най-големите звезди на френското кино, и се наслаждава докрай на сла­вата си. След Роми завързва връзка с друга красавица – Франсин Канова, която скоро приема артистичното име Натали. Двамата се женят през 1964, а тя дебютира в киното край мъжа си в може би най-незабрави­мия му филм – „Самурай” (1967). След него Делон, вече прочут и с живота си на ръба, става направо жива ле­генда. И то не само във Франция, а и в Италия – където се снима заед­но с Бърт Ланкастър в „Гепардът” на митичния Лукино Висконти. Междувременно не спира да паради­ра с приятелството си с лидерите на марсилската мафия; на няколко пъти е сниман от папараци в тях­ната компания. Самоувереността му, че рано или късно ще превземе и Холивуд, обаче не се оправдава – той прави опит да пробие там през 1964 (тогава в Лос Анджелис се ражда и Антони, синът им с Натали), но тъй като така и не научава английски, не успява.