За Леа Иванова и „упадъчната музика“

леаЗа нея и до днес се носят легенди и й приписват грехове, заради които едно време пращаха в лагери и затвори. Когато след промените през 1989-та бяха разсекретени част от досиетата, съпругът й Еди Казасян разбира, че Държавна сигурност е следяла буквално всяка нейна крачка – не са пропуснати даже и двата й аборта. Обвиняват я, че е проститутка, лесбийка, че има връзка с американския посланик в София, че пее на английски, че съжителства без брак със саксофонистса Божидар Сакеларов, а после с Еди Казасян /брат на Вили Казасян/, и какво ли не още.

Цели 15 години й отказват не само концерти и турнета, но и обикновено участия, договори, записи. Гонят я дори от ресторантите, цирковете и градските панаири и селските събори, където отива да пее заедно с оркестър „Оптимистите“.

Така до 1957 г., когато й разрешават да замине на първото си задгранично турне в Румъния заедно с Еди – турне, което й отваря вратите за чужбина. Затова до края на живота си тя нарича северната ни съседка „моето Елдорадо“. След Румъния Леа гостува в Полша, но когато се връща оттам, разбира, че отново е изпаднала в немилост. Междувременно обаче получава покана за серия концерти в Прага срещу много висок хонорар и двамата с Еди не могат да си намерят място от радост. Заминават в Чехия, настаняват се в хотела, но в деня преди първите репетиции собствениците на вариетето, в което Леа, Еди и оркестърът им трябва да свирят, получават писмо от София. Нареждат на чехите да не допускат българите до сцената си. Представяте ли си на какво унижение са подложени!

 

Малко известен е фактът, че в началото на кариерата си Леа пее на сцената на Сатирата и мечтае да стане актриса. Пътува из страната с Георги Парцалев и Енчо Багаров и събира много публика, понеже всички искат да видят излязлата от концлагер „зоза“ – така в ония години наричат „неблагонадеждните момичета“. Връщайки се в спомените си в ония години, Стоянка Мутафова прави може би най-точния портрет на Леа. Тя я определя като „прекрасна лъжкиня“.

Лъжите бяха нейните несбъднати мечти. Всекидневието не я задоволяваше. Градеше кули. Беше безстрашна във всичко. Ненаситна. Животът й беше очарование. Стоеше разголена пред нас, неподправена, без преструвки… Крайностите й бяха артистични. нямаме официално запознаване. От мига, в който се видяхме, си казахме „Здрасти!“ като познати от древни времена. От мен към нея и от нея към мен винаги „нещо“ е вървяло. Когато основахме Сатиричния театър през 1957 г., Леа пееше при нас с Енчо Багаров някаква сатирична песен. Мечтаеше да играе на сцената драматични роли. В последине си години ми казваше: „Трябва да изиграем нещо двете!“ Силна жена. И много харесвана беше. Всяка на нейно място би въртяла мъжете, но тя – не! Потъваше в любовта. Не си играеше с нея. Знаеше дълбоко да обича. Беше достойна в любовта – даваше и искаше. Не беше флиртаджийка. Носеха се приказки за нея… А тя беше сериозна, кристално чиста в любовта…

В онези години сравняват Леа със звездите на Мулен Руж и Фоли Бержер, с Катерина Валенте и Жозефина Бекер. Коя всъщност е тя? Днешните млади попизпълнители, които бързат да се нарекат звезди, още щом се качат на сцената, едва ли могат да повярват, че Леа се разгръща в пълния си блясък чак след 37-ата си година, и то в чужбина. И че ако не бе излязла от България, вероятно щеше да пее по ресторанти, барове и вариетета глупави песнички. По онова време естрадата у нас се смята за долнопробна музика и никой сериозен текстописец не се наема да пише за такива парчета. Ако попитате днес за Леа хората, които са я слушали на живо, те сигурно ще я асоциират само с „Чико от Порто Рико“ и „Джони Лекето“, пропускайки, че тя изпълнява великолепно целия репертоар на една Ела Фицджералд например.

И сигурно не знаят също, че чак през 1980 г. Радио София за пръв път пуска в ефира си песен на Леа, а в края на същата година тя записва втората си в България /и последна/ дългосвиреща плоча. Вече на 57 години. През 1966 г. Леа и Еди осъществяват една своя мечта – заминават за Щатите. В хотел „Дюн“ в Лас Вегас. Леа пее руски романси, френски шансони и американски парчета. Има и няколко професионални срещи с американските звезди Каунт Бейси, Майлс Дейвис, Хари Джеймс

Така че спокойно може да се каже, че тя е „Колумб на нашата попмузика в Щатите“. Двамата с Еди получават предложение да останат още цяла година, но отказват и на 2 май 1967 г. се връщат в България. Имат всичко – слава, пари, записани плочи, коли, но скитническият живот и носталгията вече започват ужасно да им тежат. Леа остава патриотка докрай въпреки забраните в родината. В шикозен хотел във Виена тя захвърля пред очите на собственика хонорара си и му заявява, че прекъсва работата си с него на мига, когато той си позволява да я лансира, за по-интересно, като бразилка.

Именно тя, великата Леа, изпя прекрасната „Песен за България“:

Пътнико свиден, пътнико млад,
тръгнал да видиш белия свят!
Дето минаваш, пей и мечтай,
но не забравяй родния край!
Че на света е само една, една
нашата мила родна страна!

След завръщането й от Америка в София й организират голям концерт. Билетите се разграбват за нула време. Но точно преди концерта тя губи гласа си. От голямото вълнение. Или от страх. Леа обаче излиза на сцената. Излиза и пее без глас – с шепот, с ръмжене, с речитатив. Но има нещо хипнотизиращо в нейното държание. Артистична певица. След нея всички останали са и продължават да бъдат певици, но не като нея. Говоря за артистизма. Леа може и да не е кой знае каква като глас, но като излиза на сцената, моментално грабва умовете.